Илиана Раева (България)

[аврора]

Илиана Раева (Илиана Райчева Сиракова) е родена на 15 март 1963 г. в София.Започва спортната си кариера в Клуб по Художествена Гимнастика Левски. Първата и треньорка е Златка Бонева, а след това минава под крилото на Нешка Робева.
Раева е абсолютна европейска шампионка и мис от Амстердам '80. Във витрината си има общо 5 златни, 3 сребърни и 6 бронзови медали от световни и европейски първенства.
След като слага край на спортната си кариера Илиана се омъжва за звездата на българския футбол Наско Сираков. С Наско заминават за няколко години в Испания, където семейството живее и работи. Бившата гимнастичка е майка на две дъщери - Славея и Виолета.

След завръщането си Илиана създава и управлява клуб по художествена гимнастика, който носи нейното име. През 1999г. оглавява треньорския съвет към Българската Федерация по Художествена Гимнастика, а година по късно води родните грации на Олимпиадата в Сидни. През 2004 Илиана е ръководител на нашия ансамбъл по художествена гимнастика, който завоюва бронза на Олимпийските игри в Атина.

ПОСТИЖЕНИЯ


Абсолютна европейска шампионка, носителка на 5 златни медала.
1978 г. - европейско първенство в Мадрид, Испания - 6-то място в многобоя.
1979 г. - световно първенство в Лондон, Великобритания - 4-то място в многобоя, златен медал на бухалки и сребърен медал на топка.
1980 г. - европейско първенство в Амстердам, Нидерландия - златен медал в многобоя и златни медали на въже, обръч и бухалки и сребърен медал с лента.
1981 г. - световно първенство в Мюнхен, Западна Германия - сребърен медал в многобоя, сребърни медали на обръч и лента и бронзов медал на въже.
1982 г. - европейско първенство в Ставангер, Норвегия - бронзов медал в многобоя, сребърен медал на въже и бронзови медали на обръч, бухалки и лента.

https://www.youtube.com/watch?v=TezV4jdZujc
https://www.youtube.com/watch?v=W4YTOF4NwTA









Видеото от 2011 г. http://www.youtube.com/watch?v=SdLUz7ssp4U


Статията от 2010 г. viewtopic.php?f=8&t=6281

Семейство Сиракови присъства на откриването на най-модерната академия за танци в България

Новата академия за танци, която ще бъде ръководена от малката дъщеря на Наско Сираков и Илиана Раева - Виолета, бе открита във Варна. Виолета, която завърши бизнес администрация в Лондон, прави първи стъпки в бизнеса в България. Тя заедно с Илиян Чакъров (партньор на Илиана Раева в Dancing Stars 2) ще ръководят новата академия за танци във Варна.


Славея и Виолета в танцовната Академия: http://www.gong.bg/view_article.php?article_id=185817


Стаията от 2010 г. http://maglova.blogspot.com/2010/06/blog-post.html


Илияна Раева навремето смаза конкуренцията в художествената гимнастика, като стана абсолютна европейска шампионка, носителка на 5 златни медала. Последваха европейски и световни първенства. От европейското в Амстердам, Холандия, Илияна си тръгна със златен медал в многобоя, златни медали на въже, обръч и бухалки и сребърен медал с лента. Днес бившата състезателка е собственичка на клуб по художествена гимнастика „Илияна". Омъжена е за бившия футболист и сега директор на националния отбор по футбол Наско Сираков. Спортното семейство има две дъщери - Славея и Виолета. Миналата година Илияна Раева се включи в ново състезание - „Денсинг старс" и тандемът й с Трендафил Сърмов стигна почти до финала.

Илияна, щастлива жена ли си?

- Щастието не е постоянно. В Живота на всеки човек има и трудни моменти. Щастливите мигове ни се дават, за да ни заредят да преодоляваме по-лесно изпитанията на съдбата.

Спомняш ли си първите мигове от живота си с Наско?

- Е, как няма да ги помня! Това бяха дни и мигове на безкрайно щастие, любов и

страст. Нямах търпение да ми се обади и да го опознавам във всичките детайли на характера и визията му.

Бях безнадеждно влюбена

и нищо друго за мен 6 този момент нямаше значение. Той ме запозна със собствените ми сетива, а те се оказаха вълшебни и всякакви.

Как поддържате любовта между вас?

- Не се налага да поддържаме любовта, защото животът, който ни предостави съдбата, и всичко, което преживяваме заедно, раждат непрекъсната любов между нас. За да съхраниш и запазиш любовта, трябва истински да я опознаеш. Когато това се случи, а то е рядко, разбираш, че най-важното за теб самия е да даваш любов и това да те прави щастлив!

Страхувала ли си се някога Наско да не ти изневери?

- Разбира се. Когато

бях на 20-25 години, това беше най-важното нещо в живота ми! Не можех да си представя, че може да ми се случи подобно нещо. Сега това ми изглежда смешно и инфантилно. За мен е важно какво виждам в очите му, когато си говорим, когато му се оплаквам от някой проблем в работата, когато вечер си лягаме. Тези очи ми казват всичко и то ми стига и ме кара

да се чувствам 100-процентова жена

Другото за мен няма значение!

Какви приятни изненади си получавала от съпруга и децата си?

- Наско знае как да ме накара да пърхам! Толкова го умее това с изненадите. Те са много, красиви са, романтични и запомнящи се. Хайде да спрем дотук!

Налагало ли ти се е да правиш компромиси в името на семейството?

- Това е най-нормалното нещо за хора, които се обичат и за тях семейството е най-важното!

Какво може да развали идилията в дома ти? За какво се карате?

- И в най-щастливото семейство идилията може да бъде развалена от най-различни неща. Затова е важно човек да се научи да изживява всеки миг на щастие, когато съдбата е била благосклонна, срещайки го с любовта на Живота му.

Караме се

за различни неща

но думата „каране" едва ли е точната. Скандалите отдавна са в миналото. Ежедневието и на двама ни е толкова натоварено, че по-скоро всеки намира в другия остров за спокойствие, хармония и релакс.

Как минават вечерите ви?

- Това е моята любима част от денонощието. Най-различно минават, но винаги отпускащо, зареждащо и приятно. А най-любимата ми част от вечерта е, когато си легна и до мен е мъжът на живота ми - Наско! Тогава разбирам, че съм най-щастливата жена!

Илиана има свой клуб със същото име.
Статията от 2011 г. http://argumenti-bg.com/5211/iliana-rae ... zvinyavay/

- Г-жо Раева, искам да ви върна 10 години назад. В едно интервю казвате, че искате да утвърдите клуба си и след като направите това, ще се оттеглите. Сега, 10 години по-късно, продължавате. Това значи ли, че още не сте утвърдили работата си в клуба?
- (Усмихва се. Въздиша.) Казала съм тогава, че ще се оттегля, но през последните десет години се случиха страшно много неща и в живота ми, и в гимнастиката. Аз винаги съм била човек, който е имал различни желания за развитие на личността, за професионална реализация. Не винаги спортът е бил сферата, която ме е привличала. Но спортът е нещото, от което безкрайно много разбирам, в частност художествената гимнастика, и определени стечения на обстоятелствата през годините, и нещата, които са се случили, затвърдиха в мен убеждението, че аз не съм дала всичко, което мога, което съм длъжна да дам на спорта. Вярно е, че клубът ми се утвърди. През последните 10 години клуб „Илиана” е най-силният у нас. Непрекъснато сме на първо място. Над 60% от националните състезатели са в моя клуб. Това е плод на много работа. Извървях пътя и съм доволна от постигнатото. Отделно от това от две години съм треньор на националния отбор. Това е нещо, което не бях правила до този момент. Единствено преди Олимпиадата в Атина през 2004 година работих като треньор с ансамбъла. Това бяха месеци преди Игрите. Тогава се включих в края на подготовката и то пак по стечение на обстоятелствата.


Сега смятам да изкарам целия цикъл и, дай Боже, да изпълня задачата да се класираме на Олимпиадата в Лондон. След това, ето, казвам го, че ще спра. Ще се оттегля от гимнастиката, защото имам намерение да обърна малко повече внимание на себе си. До този момент смятам, че съм правила неща и съм се занимавала с всичко, което се е очаквало и изисквало от мен. Не съжалявам за нищо. Когато човек има някакъв потенциал, той трябва да го осъществи. Ако го прави за себе си е добре, защото се реализира, но още по-добре е, когато го прави за много хора. Аз съм благодарна на съдбата, че ми позволи да радвам толкова много хора и като състезател, и като треньор, и като ръководител вече толкова години. Не съжалявам за нищо изживяно. Просто ми се иска след Игрите Лондон да обърна внимание на себе си и да правя неща, които няма да касаят хората толкова много или популярната личност Илиана Раева, а ще бъдат лични. За мен. Говоря за много лично пространство. Все пак говорим за нещо за след една година, така че много неща могат да се случат. Аз съм такъв човек, такъв темперамент, че за една година може да ми се случат толкова много неща, колкото не се случват на други хора за цял живот. Но общо взето в тази посока са ми мислите и идеите.

- Как се оцелява като ръководител толкова дълго време?
- Направих клуба си през 1992 година. Това са вече близо 20 години. Минах през всякакви етапи и като ръководител на собствен клуб, и като ръководител във федерацията. Как се оцелява ли? Като се научиш да работиш в екип, като се научиш да работиш с хората. Трябва да разбереш, че екипната работа означава да работиш както за себе си, така и за общото благо. Да подчиниш общото за сметка на личното. Говоря за връзките и отношенията ми с хората както в клуба, така и във федерацията. Говоря и като треньор на националния отбор, защото другите треньори са под мое ръководство. През всичките тези години голямото ми постижение е това – научих се да работя в екип. Мога да поема отговорност, когато съм на ръководна роля. Мога да дам шанс на всеки да заеме мястото, което заслужава, и със силите и възможноститеси да бъде максимално полезен. Не се плаша от хората с възможности, напротив, обичам около себе си да имам добри професионалисти. Много често личните ми отношения и сантиментите, които имам, отстъпват на това какъв професионалист е един човек. Личното ми отношение към даден човек няма нищо общо с професионалната ни работа, когато той е доказан специалист. Ясно се научих да разграничавам двете неща – личното и професионалното отношение. Смея да твърдя, че мога да работя с човек, който не ми е много по вкуса, но е пълен професионалист. Бих изровила земята, за да работим заедно и да постигнем нужните успехи. Искам всички най-добри професионалисти да са с мен и знам, че мога да направя така, че те да се чувстват добре и да работят, за да покажат най-силното от тях. Ето така оцелявам толкова години, за да бъде клубът ми водещ. В началото ми беше трудно. Загубих много хора. Научих се да казвам извинявай. Успях да върна хора при мен, които винаги са ми били полезни. Това е формулата на успеха. Това е моето постижение, моето израстване като личност, като ръководител, треньор и т.н..

През 2008 г. взема участие в проекта "Dancing Stars":
Видеото от 2008 г http://vbox7.com/play:a64d8c7e



Видеото от 2011 г. http://www.youtube.com/watch?v=SdLUz7ssp4U

http://krasota.rozali.com/krasivi-saveti/p13762.html






Сега Илиана е старша треньорка на Българския национален отбор по ХГ.
Видеото от 2011 г за Илиана Раева и Национален ансамбъл. http://www.youtube.com/watch?v=eFK0OyNv ... re=related

[аврора]

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1829348
Илияна Раева: Няма да правя пир по време на чума, искам да се отблагодаря на Бог



Някои вярват, че в живота на човек има точно едно нещо, което го осмисля. Други са орисани да “живеят много животи”. Сред щастливците е и една знакова българка. Тя е на прага на 50-те, но не спира да живее, да лети, но да е винаги актуална във времето. Тя е Илияна Раева. Родена на 15 март 1963 г. в София. През 1979 г. става първата в художествената гимнастика, за която публиката извоюва световна титла. През 1980 г. едно от “златните момичета” става абсолютна европейска шампионка. На 11 декември 1983 г. се омъжва за друга спортна икона - на българския футбол и “Левски", Наско Сираков. На 8 юни 1984 г. се ражда първата им дъщеря Славея. А на 24 април 1988 г., два дни преди рождения ден на Сираков, се ражда и Виолета. На 16 декември 1993 г. основава първия частен клуб по художествена гимнастика у нас - “Илиана”. Почва да превръща “бебетата си” в шампионки. Става треньор на националния отбор и изгражда актуалните “златни момичета” на родната гимнастика. През миналата година става президент на Българската федерация по художествена гимнастика. Дни преди половинвековния си юбилей Илияна прави изповед на цживотите” си дотук в специално интервю за “24 часа”.

- Коя е най-важната ви дата – 15 март, 24 април, 26 април, 8 юни, 11 декември или някоя друга?

- Всички тези са сред най-важните. Но има и други. Има и 21 ноември. Тогава се запознах с Наско. Тогава го видях за първи път.



- Къде, кога? И какво се случи?

- Той ме преследваше около два месеца, не все не можехме да се видим, защото аз тогава се готвех за европейското първенство в Ставангер през 1982 г. И най-интересното е, че не ми се обаждаше лично той, а чрез подставен човек – неговия колега футболист Краси Коев. Страшно много се дразнех. Но когато вече имах възможност да се видим, ми се обади по телефона той и си направихме среща. Аз живеех в “Зона Б5” на “Стамболийски” и “Опълченска”. Попита ме: “Къде искате да ви заведа?” Говорехме си на “вие”, не е като сега бързо да стават нещата. И започна да ми предлага. Тогава беше много актуално в сегашния “Радисън”, “Копитото”, “Тихият кът”, “Димитровград”... Викам му: “Ама как Димитровград, аз утре съм на тренировка.” А “Димитровград” беше заведение на две минути от “Зона Б5”. После разправяше: “Веднага видях колко е била по заведенията”. Отидохме в “Димитровград” и това се оказа фаталната вечер. Видът му не издаваше характера. На десетата минута, както стояхме и си говорехме, той каза: “Вие ще ми станете жена!” А аз: “Моля?” Той: “Ще видите, че ще се омъжите за мен.” Казах му: “Не, няма никакъв такъв шанс.” Вътрешно се ядосах истински и си казах:
“Тоя е чисто луд. Самонадеян, ненормален тип”. А той си повтаряше: “Ще видите, ще видите...” И се оказа прав. (Смее се.)

- В навечерието на 26 април 2012 г. Наско Сираков участваше в същата рубрика. Заглавието беше: “Славея и Виолета да ме направят дядо! Този подарък чакам от живота след 50”. Достатъчно ли ще е да заместим дядо с баба, за да опишем мечтите на 50-годишната Илияна?

- Честно ли да кажа? Това не са ми най-големите мечти в момента. Аз ще бъда изключително любяща баба. Но като гледам, няма никакви шансове скоро да ме направят баба. Но когато стане, искам да бъда и много полезна баба. И двете са ми казвали, че сами ще си гледат децата, не както ние навремето често ги поверявахме на бабите. Но дай боже да доживея момента, аз много ще им чета, много ще им разказвам, ще ги уча, без да правя вмешателство във възпитанието им.



- Кои са най-интересните подаръци, които сте получавали?

- Наско ми е правил изключително романтични подаръци. На един рожден ден, когато играеше в “Сарагоса” и бяхме в Испания, ми подари седем златни гривни. Тогава беше много модерно в Европа. Той ми беше купил седем твърди, гравирани, ръчна изработка. Като дойде, аз спях. Бях и изморена – гледах бебе и малко дете, но и поначало обичам много да спя. Колкото и да изглеждам бойна, съм ленива. И обичам да си дремвам, ако ще да е за 15-ина минути. Тогава ме събуди, вади от джоба на ризата си една масивна златна гривна. Умрях от радост и се нахвърлих да го целувам. Минават десетина минути и той вади от задния си джоб още една. Целувам го, благодаря му и му викам: “Наско, как може да ми купиш две толкова големи гривни?” Минава половин час. Бях в кухнята. Идва, отваря един шкаф и вика: “О, чакай малко, имало още една.” И така за около 4 часа ми ги подари всичките. След седмата ми се наредиха почти до лакътя. А аз треперех още два-три часа, за да не извади още отнякъде гривни. На един рожден ден ми подари изкуствена роза под формата на пъпка с кадифена чашка. И аз – уникална радост. А той: “Е това е типично в твой стил, не виждаш ли, че трябва да я отвориш.” Отварям и вътре имаше златен пръстен с малки диамантчета и сапфири, сложен в пъпката на розата. Преди няколко години на рождения ми ден беше на лагер с “Левски”. Обади ми се страшно рано сутринта: “Целувам те, да си ми жива и здрава и така нататък...” Ама остави ме да се наспя, бе човек. А той вика: “Не, имам изненада за теб, отвори басейна.” У нас от спалнята на втория етаж може да се слезе директно на басейна. Аз буквално още спя, отварям вратата и гледам - целият басейн е покрит с рози. Естествено, гмурнах се сред розите. Случките от него са много. Имаше един голям красив диамант, който му бях подарила за ухото. Страшно го харесвах. И за 11-ата годишнина от сватбата ни той го направил на пръстен и ми го подари. Разменяхме си го в годините. На един рожден ден, който пак не исках да празнувам, ме качи на колата сутринта и каза, че ще ме води на ресторант. Спряхме чак в Солун на площада, в любимия ми ресторант до морето да ям любимата ми риба барбун. Винаги сме си правили красиви жестове и изненади.



- За неговата 50-годишнина му подарихте книга за Наско Сираков, която скоро ще види бял свят. Как решихте това?

- Аз твърдя, че никой не познава Наско по-добре от мен. Но правя книгата не като съпругата, като жената, която го обича безумно. А като човека, който познава емоциите му, характера му, навиците. Той е емблематичен в света на футбола, но ми се искаше тези, които го обичат и мразят, да узнаят истината за него. Реших да се направи книга, която да не е биография, а документален роман. Той е в трето лице. Единствено от случки, разказани от хора. Самият той да разкаже, но само истината, независимо каква е и как ще прозвучи. Да не бъде идеализиран. И футболът да не е централната част. Т.е. – хронологията на живота му до 50 г., започвайки от детската градина и всичко, с което се е занимавала личността Наско, включително футболния му живот. Но не да се говори за неговите победи и голове, а какво е било зад кулисите. Над 80 човека участват в книгата – хора от селата и градовете, в които е спал, когато е ходил на лов, семейни приятели, негови треньори, приятелите му от тийнейджърските години, с които е ходил по концерти в щурите музикални години, приятелите, с които играе карти, покер, разкази за комунистическото време, в което живяхме... Та затова книгата се проточи и някъде около 51-ата му годишнина ще бъде промоцията.

- Като известна работохоличка може би отсега трябва да ви напомня, че през 2013 г. стават не само 50 г. Илияна, но и 30 г. семейство Сиракови, и 20 г. клуб “Илиана”... Ще остане ли време за подобаващо отпразнуване?

- Аз няма да си празнувам 50-годишнината. Уважавам купоните. Винаги съм празнувала шумно, имам много приятели... Сега чувствам нещо много красиво, че ставам на 50 г. Когато седнах да мисля как да го отпразнувам, осъзнах, че се чувствам много щастлив човек, много осъществена жена. Искам да се знае, че съм имала и много тежки моменти. Изключителна любов като дете съм чувствала само от родителите ми и от сестра ми. Друг такъв човек е била другарката Маркова, учителката ми от 1-и до 4-и клас. Първата ми треньорка Златка Бончева ме обичаше много, но беше много безкомпромисна към мен. Тя ми внуши, че съм родена за лидер. Тя е страхотен педагог, психолог. Тя е светица, която създаде над 20 световни и европейски шампионки и ги предаде на Нешка да ги развие. Тя е била безкомпромисна, понякога дори съм чувствала жестокост в идеята да ме оформя като характер. Няма да забравя и другарката Савова по български език. Тя страшно се дразнеше, че предпочитам спорта и няма да се занимавам с български и литература. Ами учителката ми по немски език - геносин Добрева, сега фрау Добрева, Бог да я прости. Бях почнала да уча немски от 5-годишна. Страшно много ми вървеше. Тя дори беше говорила с родителите ми и искала да ме осинови, да ме прави нейна дъщеря, да ме води да живеем във Франция. Нашите направо се шашнали. Тя беше истинска госпожа за онези години на комунизъм, говореше перфектно френски и немски. Когато в 5-и клас отидох да кажа, че спирам с немския, защото предпочитам спорта, тя не ми го прости. В следващите две години, където ме видеше, се обръщаше на другата страна. Страдах много. След това Нешка – с този неин характер и всичкото, през което минах с нея. Животът ми с Наско – той не е никак лесен човек. Страшно съм го обичала, но съм имала много тежки моменти, преживяла съм много катарзиси. Но имам много енергия, това ми е дар божи. Метнала съм се на баща си. Той е на 80 г., играе хора, прави кооперации, не се спира. Ако направя равносметка на тези 50 г., разбира се, че трудностите и тежките моменти са били повече, но хубавите са много видни, защото съм социална личност. Когато преди месец се замислих как искам да празнувам, заклевам ти се, че спонтанно открих как ще съм най-щастливият човек. Аз съм много вярваща. Вярвам, че има не само тяло, но и душа. Вярвам, че има Създател. Бог. Вярвам в прераждането. В живота си съм се срещнала със светица, каквато беше Ванга. Тя промени начина ми на мислене. Видях с очите си и усетих с тялото си чудесата, които се говорят около нея. Много четях. Обичах теософията, теологията. Имах страхотен живот. На 20 г. познавах всички континенти. Спортът и постиженията ми дадоха много, после и животът с Наско. Познавам най-обикновени хора, познавам милиардери в Испания, емблематични фигури от прехода, политици, министри, актьори, певци, музиканти, художници... Това е страхотен божи дар. Толкова се чувствам докосната от Бога, че в една по-зряла възраст започнах да бъда много по-взискателна към действията, мислите си и това, което върша. Оцених, че Господ ми е дал много. И както го имам, така може да ми бъде отнето, ако нямам достатъчната отговорност. За 50-ия си рожден ден искам да се отблагодаря на Бога. Няма да правя купон. Първо, като всеки нормален българин, истински преживявам тежките времена. Ще бъде като пир по време на чума. Не бих го направила. Но не само заради събитията. А защото за секунди ми се роди в главата как да бъда най-щастлива на юбилея, намирайки начин да се отблагодаря на Бога. И ще бъда уникално щастлива на рождения си ден.



- На един дъх сякаш прожектирате живота си до вашия ден на благодарността. А след него какво?

- Да. Нямам търпение да дойде. И да кажа - Господи, благодаря ти за всичко в тези 50 години. И хубавото, и тежкото, които ме научиха. Но най-вече за прекрасното семейство. Имам две уникални дъщери. Славея и Виолета са два диаманта. Имам мъж, с когото преживях всички емоции. Светът на футбола, който ми подари той. Живях и в тази магия – в Испания, в Америка – това са все съдбоносни моменти. Преживяното като гимнастичка – вдигала съм залите на крака, от Япония до Европа. Страшен адреналин. Имам страхотни родители и уникална сестра – Росица. Тя е много различна. Не обича прожекторите. Постоянно ми повтаря: “Спри се, почини си.” Но човек се ражда с качествата си. Аз изначално пръскам енергия. Когато остана дълго време на почивка или вкъщи, не се чувствам добре. Аз се зареждам от контактите с хората, а те се учудват на това. Ето, ставам на 50, а не чувствам промяна към това да се кротна малко. Преди 20 дни ми направиха операция на щитовидната жлеза. От време на време получавам сигнали, че ми трябва релакс. Но не в това как правя нещата, а как ги преживявам. Истината е, че вече почва да ми харесва спокойствието. Търся го. В професионален план страшно се радвам, че направих клуб, който оцеля и ражда множество национални състезателки, медалистки от световни, европейски първенства и олимпийски игри. Сега клубът е в страхотните ръце на Ина Ананиева. Успях и там. И това също е акт на благодарност за всичко, което получих от спорта. Работя със сърцето и душата си и ме интересува само правилната работа за спорта. Но. Има едно голямо но. Вече се замислям, че трябва да отдам заслуженото и на себе си. Аз не ходя, аз препускам. Искам да започна да ходя. Дадох много на съпруга си, на дъщерите си. Дадох много на спорта. Всички смятат, че съм прекалено твърда, но аз съм и много грижовна като ръководител. Все още не съм дала заслуженото на себе си. Но ще го дам. И могат да се очакват изненади от мен. Наистина съм непредсказуема. Мога да направя нещо, което най-малко очакват от мен.

- Това значи да изчезнете...

- Да, това значи да изчезна. Мога да се захвана с нещо, което най-малко очакват от мен. Мога да изчезна във всяка една секунда. И това не е безотговорност.



- Точно щях да ви питам дали през 2013 г. няма да добавите още един важен маркер в живота си за отпразнуване със следващите юбилеи. Като това да станете министър...

- Ако стана министър, няма да изненадам никого. Това хронологично ще е точно в реда на нещата. Остави постиженията като спортист. Но това, което направих като ръководител, като маркетинг, организиране на хора, толкова ми е ясно... Заедно с материята и науката спорт. Преди година, даже преди три месеца със сигурност бих казала, че може да стана министър. С днешна дата това не е нещо, което бих искала да правя.

- Това ще засили още препускането ви...

- Не че ще засили препускането. То ще ме отдалечи от самата мене. И да не се окаже накрая, че животът ми е минал без най-важното – без да обърна внимание на себе си. С всичко, което правя, аз не го показвам. Но това е мое убеждение. Да, мога да изчезна и да бъда страшно щастлива от това. Но по същия начин ме зарежда и социалният живот.

- Да разбирам ли, че не ви е предлагано да станете министър на спорта?

- Напротив. Водени са разговори. Водят се разговори с мен. Не за временния кабинет. За да се захвана с такова нещо, трябва да повярвам, че тези, от които ще съм зависима, са проумели историческата отговорност на тяхната власт. Нямаме такива политици.
Не вярвам, че ще ми се даде шанс да работя на сто процента за доброто на спорта. И те го знаят. Директно никой не ми е предлагал да бъда министър, но са водени разговори. Казах, че Симеон Дянков ми предложи да оглавя една комисия. Подхвърлят ми се разни неща. Но живея във време, в което едва ли моята ценностна система ще ми позволи да изневеря на себе си и да се занимавам с политика.



- Какво е мнението ви за протестите, правителството в оставка и политическата обстановка като цяло?

- Смятам, че всички политици подценяват интелекта на улицата. Посочват я грозно с пръст като улица. А тези хора имат желания и искания, които в голяма степен са по-ясни за бъдещето на България, отколкото вижданията на нашите политици. Аз също категорично смятам, че трябва да има Велико народно събрание. Че трябва да има програмен кабинет. Това, което каза Иван Костов. Без да съм му фенка. Аз всъщност
бях страшна фенка на Иван Костов, но след нещата, които той направи... Без значение каква е причината. Той може да твърди, че е със СДС, със “синята” идея, но аз не можах да му го простя. Той е голям държавник. Неговите качества са огромни. Но той не ги впрегна на ползу роду. И въпреки това, предлаганото от тази коалиция, че трябва да има мажоритарен вот, програмно правителство, Велико народно събрание, промяна на конституцията – аз съм “за”. Но някои не чуват грозните крясъци на живота, като отнемането на самия живот. Няма как да търпиш вечно глада. Това са страшни сигнали. Аз твърдя, че нашите политици в момента не осъзнават какво се случва. Дори се притеснявам, че всяко следващо временно правителство ще пада след дни... Много е важно какво ще направи президентът. Той трябва да е наясно, че хората няма да му простят поредни договорки със статуквото. Трябва промяна. И тя тръгва оттам – конституция, Народно събрание, Велико народно събрание, граждански квоти... Ето защо не виждам себе си в политиката. А не мисля, че някои от статуквото ме виждат мен в техните редици. Те ме познават добре. И пак твърдя, хипотетично – с лекота ще бъда министър на спорта. Но вече казах причините това да не стане. Нашите политици още живеят в миналото и не разбират, че хората не могат да бъдат манипулирани по начина, по който са манипулирани години наред. Че живеем в свят на комуникации, социални мрежи феномени. Аз съм разочарована и от реакцията на нашите медии в първите два-три дни на протеста. Те не успяха да спрат хората, а направиха така, че те се умножиха. И най-важното е, че младите са протестиращите. А колко протестиращи си останаха по къщите, някой направи ли си сметка? Аз страшно харесвам младото поколение. Независимо от недостатъци и недъзи, които обаче са следствие на живота и държавата. Но те са по-добри от нас, по-можещи от нас, по-различни от нас. Ние можем да търпим, те не. И аз съм оптимистка. Може да не е сега, а след 10 години, но политическото статукво ще се промени, благодарение на младите. Но трябва да се даде шанс и на бизнеса. Подкрепям протестиращите, но това, което се говори за монополите – не. Не може бизнесът да бъде задраскан. Това не е европейско. Да, може да има проблеми но бизнесът – българският и чуждият, трябва да се развива. Друг е въпросът как се подписват договорите със съответните фирми. Ние не можем да гоним инвеститори. Но трябва да са ясни правилата, при които те ще работят в нашата държава.

[аврора]

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1830638
Илияна Раева: Мария Гигова е най-великата гимнастичка, след нея - Бианка



На 15 март една от емблематичните български жени - Илияна Раева, навършва 50 години. Вчера в “24 часа” публикувахме истинска житейска изповед на “златната” гимнастичка и ръководителка. “За 50-ия си рожден ден искам да се отблагодаря на Бога. Няма да правя купон. Първо, като всеки нормален българин, истински преживявам тежките времена. Ще бъде като пир по време на чума. Не бих го направила. Но не само заради събитията”, разкри Раева. За секунди й хрумнало как да отбележи юбилея, за да се чувства уникално щастлива - не с купон, а с благодарност към Господ за живота, който й е предоставил. Илияна разказа за красивите подаръци, които й е правил Наско Сираков. В Испания й купил 7 масивни, гравирани златни гривни. Вадил ги една по една от джоба на ризата, задния джоб, шкаф в кухнята в продължение на 4 часа... Веднъж покрил целия басейн в къщата им с рози. Друг път просто качил съпругата си на колата и я закарал в любимия й ресторант в Солун да яде барбун... Раева разкри и мигове от детството си - ка учителката й по немски искала да я осинови. “Искала да ме направи нейна дъщеря, да ме води да живеем във Франция. Нашите направо се шашнали”, разказа Илияна.

“Мога да изненадам всички. Аз не ходя, аз препускам. Време е да започна да ходя”, заяви още тя. И разкри, че е време да отдаде заслуженото и нва себе си. Заради това нямало да стане министър. И заради друго: “За да се захвана, трябва да повярвам, че тези, от които ще съм зависима, са проумели историческата отговорност на тяхната власт. Нямаме такива политици. Не вярвам, че ще ми се даде шанс да работя на сто процента за доброто на спорта.”

Предлагаме ви втората част от интервюто на Найден Тодоров с летящата грация Илияна Раева.

- Сега вие определяте политиката в българската художествена гимнастика – какво постигнахте за няколко месеца и какво ще преследвате? Хората са свикнали в ръководните структури да се правят съчетания не с бухалки, а с томахавки. Къде ги заровихте?

- От всичко, което съм правила досега, това ми е най-лесно – да ръководя. Научих се да работя с хора, да се грижа за това, което ръководя. Има противоречия, но те са нормални и полезни. Аз съм човек, който може да се вслуша. И ако то е правилно – да се отрека от това, което съм изискала. Направих обединение в полза на гимнастиката. В никакъв случай нещата няма да вървят по мед и масло. Не очаквайте пътища с рози. Имам си проблеми. Понякога ми е много трудно. Защото исках да използвам качествата на по-възрастното поколение. Да направим онова, което не направихме преди 20 години – приемствеността. Давам голям шанс на младите. Истината е, че и тези от по-старото, и тези от по-новото поколение понякога не искат да признаят правотата на другия. Тогава е трудно. Но се справям. Сега с идването на Ефросина Ангелова ще се успокоя много за индивидуалното направление в националния отбор. Ще има и централизирана, и децентрализирана подготовка. Всички се опитват да помагат. Е, има си и зрънца, за които интригата все още е най-важна.

Но аз обичам, интересно ми е така. Проектът ми с новия сайт до голяма степен ще спре интригантството, тъй като въведох информацията на клубовете. Можеш да видиш и статистика колко писма съм написала, откакто съм президент. Клубовете ми звънят и се смеят: “Илияна, ние за 40 години не сме имали толкова писма, колкото сега за три месеца.” Аз ги уведомявам за всичко – пълна прозрачност. И когато има някакво решение, аз го подписвам лично и го пускам до всички. Идва Мария Петрова с важно решение, имаме контролно състезание – веднага ги пускам... Сайтът сега ще ми помага. И тези зрънца изведнъж се откроиха и увиснаха. Сега ще им е по-трудно. Уверена съм, че мога да намеря лостовете за правилно и успешно управление.
- Кое е най-златното от златните момичета на художествената ни гимнастика?

- Никога не съм се страхувала да казвам това, което мисля, и как ще бъде тълкувано. Истински са ме докосвали и са ме разтърсвали две гимнастички в България. За мен най-великата гимнастичка е Мария Гигова. Аз съм я гледала. Никога няма да забравя усещането, когато я гледах за първи път. Бях на 10 години. Не можех да пляскам, цялата се бях сковала.

И цялата зала плачеше. Какви ли не митове и легенди се носят за времето на Мария Гигова. Тя омагьосваше. Тя има божия дар, създадена е, за да бъде гимнастичка. Неслучайно тя е гимнастичката на ХХ век. Другата, която за мен е изключително съвършенство като гимнастичка, е Бианка Панова. Харесвам всички български светила в гимнастиката. Но тези двете ги слагам в друга класация. Ако трябва да кажа само една – Мария Гигова. От чуждите гимнастички винаги страшно съм харесвала рускините. Те са уникални. Те са класа. Когато всички възхваляваха Шогурова, аз харесвах Ирина Дерюгина. Тя е два пъти абсолютен световен шампион, мачкана, че е дъщеря на Албина Дерюгина.

Тя беше кралица.

Сега съм изключителен фен на Ирина Винер. Невероятна личност, жена, характер. Прави чудеса за Русия. Бори се като лъв за хората си. Отдала е живота си за художествената гимнастика. Навремето много силно възхищение съм изпитвала към две жени в България, грандиозни личности. Впоследствие ги изучих напълно. В годините, в които живеех с Наско в Испания, прочетох всичко за тях. И двете са сред покойниците. Това са най-грандиозният ръководител – Иванка Чакърова, и Жулиета Шишманова. Това са моят тип жени. Това са женища. Личности. Били са като цунами в художествената гимнастика. Ние сме имали грандиозни треньори, деятели. Целият този опит, който съм придобила при Нешка... Но моят вкус е различен. Това са хората, към които съм изпитвала страхопочитание. Творци и личности.
- Какво мислите за книгата на Бианка Панова и разразилата се кавга с Нешка Робева?

- Бидейки в кухнята на художествената гимнастика и познавайки в детайли нещата, отговорът ми е абсолютно точен – и двете казаха истината. И двете казаха истината според техните си разбирания, според техните усещания и според тяхното виждане за истината.
- Пазите ли нещо за спомен от прословутия ви триумф на световното в Лондон през 1979 г., когато ставате първата гимнастичка, чиято световна титла е присъдена от публиката? Например онези бухалки, те явно омагьосват....

- Бухалките не са омагьосани, магьосница беше онази, която ги въртеше. (Смее се.)Пазя си златния медал. И това е единственият медал, който пазя. А после съм била абсолютна европейска шампионка, Мис Европа, любимка на публиката многократно... Освен медала съм си сложила само купата за Мис Европейско първенство и една купа от международен турнир в Испания. Защото бях влюбена в тази държава, в хората, в публиката. И какво нещо е съдбата – години по-късно отидох да живея там като съпруга на Наско. Това е единствената ми любима държава. Аз трудно вирея навън. Но Испания направо ме разтърси. И по-скоро хората, начинът на живот, не самата държава като държава. Тези три неща пазя и ще пазя цял живот.

- Предлагали ли са ви пари или други облаги, за да работите за друга страна освен България? Ако да – колко или какви и защо отказахте?

- Като отидохме с Наско в Испания, аз там работех, даваха ми ужасно много пари. Точно три месеца издържах и се отказах. Аз не мога да бъда треньор в чужбина. Сега след олимпийските игри в Лондон пак ми предложиха, много далечна държава към Американския континент. Но няма шанс да отида. Няма шанс да работя треньор в друга държава.

- Колко дълго не ви говореше дядо ви Илия, на когото сте кръстена, когато избрахте спорта пред учението?

- Докато не станах европейска шампионка. На аерогарата ме посрещна с цветя, разцелува ме и ми каза: Избрала си верния път. Много мъдър дядо. Страшно беше сърдит, искаше да уча. Когато ми говореше, непрестанно ми показваше, че ми се сърди и че съм сбъркала в избора си. Но въобще не го очаквах на аерогарата. Беше най-отпред с букет цветя.

- Преди дни Наско се закачи с вас, правейки се на журналист. И зададе въпроса: “Кога България ще има олимпийска шампионка в гимнастиката?” Да не би човекът, който ви познава най-добре, да се опитваше да издаде следващата голяма цел на свръхамбициозната си съпруга? Ако е така – явно не сте го информирали за идеята си да спрете да препускате покрай навършването на 50 години?

- О, знае. Той го иска много. Такива чудеса ми предлага само и само да ме откъсне. Абе, 50 май са си 50. Ако въпросът беше преди година, щях да отговоря, че това е целта. Сега обаче ще кажа така: “Искам да работя и да си подредя нещата.” Нека Господ прецени дали сме си свършили нещата. Ние всички. Аз като ръководител, треньорите като треньори, децата като гимнастички, съдиите... И нека Господ прецени дали ще имаме златен олимпийски медал, за който толкова мечтае българската художествена гимнастика. Боян Радев ми го пожела. Преди няколко дни, когато разбрал за големия ни успех на турнира в Москва, ми се обади и каза: “Илиянче, толкова те обичам. Толкова го чакате този златен олимпийски медал в цялата гимнастика. Желая ти го от сърце.” Нека си подредя къщичката, а ако Господ е преценил, нека имаме златен медал.

[аврора]

Копирам тук статията от темата "Раева стана на 50 години"

http://www.blitz.bg/sport/article/167741
Илиана Раева: Трябваше да бъда в самолета, в който загина Жулиета Шишманова



Какво е първото, за което се сещате, когато чуете името Илиана Раева? Гимнастика – да, успехи – има ги, красота, стил и обаяние... “Златно момиче” и не само това. С годините Илиана Раева се превърна в успешна треньорка, а отскоро е председател на федерацията по художествена гимнастика. Родена е на 15 март 1963 г., а повод да говори за вас, читателите на вестник “ШОУ”, е днешният й 50-годишен юбилей.

- Г-жо Раева, няма много примери за семейства, в които и мъжът, и жената са силни и успели личности...
- Така е, радвам се, че през годините и аз, и Наско, успяхме да постигнем целите си. Винаги сме си помагали, подкрепяли сме се, често се допълваме като характери, а най-важното е, че и до днес заедно с двете ни дъщери оставаме прекрасно семейство.

- 50 години! Каква бяхте преди 40, връщате ли се във времето на детето Илиана?
- Естествено, това бяха мигове, които никога няма да забравя. Благодарна съм на родителите си. Били са строги, но е било за добро, за да може след това в живота да съм готова за всичко. Сестра ми също винаги е била до мен през всичките години. Помагала ми е, когато родих децата. Често се е налагало да ме прикрива, когато стане нещо (смее се). Чудесен човек и много добър верен приятел. Помня, че като малки записах всички приятелки от улицата на гимнастика - Анелия Раленкова, Лили Игнатова, сестра й Камелия, Мариана Червеняшка. Бяхме си създали една банда МАТИ. Името й идва от М – Мариана, А – Анелия, Т – Тереза (Карнич) и И – Илиана. Детски лудории (смее се). Толкова бях луда, че казвах на майка ми, че ще ям следобед филия, но само ако намаже и на останалите деца. Водех ги всички вкъщи, а тя мажеше, за да може и аз да ям.



- Защо художествена гимнастика, а не друг спорт?
- Бях на девет годинки, когато баща ми ме заведе за първи път на “Герена”. Първата ми треньорка беше Златка Бончева. Още в началото ми каза, че съм страхотен талант, който трябва да бъде развит. Родителите ми едва ли са очаквали, че ще се занимавам точно с художествена гимнастика. Бях много лудо дете, може би очакваха, че ще тренирам нещо по-динамично, енергичен спорт, но... В началото

не харесвах
гимнастиката

струваше ми се скучен спорт, а аз кипях от енергия. Все намирах някакви поводи да не ходя на тренировки, лъжех вкъщи, че “другарката Бончева е болна”. Един ден звъни тя у дома и пита баща ми: “Вашата Илиана защо не идва на тренировки, няма я два месеца?” Баща ми отговаря: “Как не идва, нали вие сте болна?!” Дръпна ми едно конско и айде в залата. На първото състезание останах на предпоследно място, 29-а от общо 30 състезателки. Ядосах се, стъпих си на врата и на следващото републиканско станах шампионка.

- Как бяхте в училище?
- Моята история е любопитна, защото много ми вървеше училището. Ходех на немска забавачка и другарката казваше, че задължително трябва да продължа да уча езици, защото ми се отдават. Обръщахме се към нея с геносин Добрева. Тази жена толкова ме обичаше, че искаше да ме осинови. Години след това не ми прости, че не приех и не продължих с немския, дори не ми говореше (усмихва се). Имах учителка по български и литература – Савова, която ми каза: “Ти трябва да учиш българска филология.” Аз обаче избрах спорта и смятам, че не сбърках, стигнах върха. Имах подкрепата от баща ми, но дядо ми... В началото ми дядо ми Илия се сърдеше, че избрах спорта, а не училището. Когато станах световна шампионка през 1979-а, ме чакаше на летището с огромен букет цветя. Зарадвах се, вече ми беше простил.

- Световната титла в Лондон ли е върхът в кариерата ви?
- Това е моят апотеоз (вълнува се). Тогава бях на 16 години, дете, което се забавляваше. Аз през цялата си кариера приех спорта като едно забавление. Сигурно това е първият и последният случай в историята на спорта, в който публиката промени оценка на даден състезател. Това едва ли ще се повтори друг път. Изиграх уникални бухалки. Хвърлях ги толкова високо, че се губеха във въздуха, а публиката въздишаше и викаше “уау”. Съдиите обаче ми дадоха оценка, която ме нареждаше на трето място. Цялата зала започна да негодува, няколко минути скандираше: “Раева, Раева”, а след това “България, България”. Излизах няколко пъти, за да се поклоня, беше като на театър, както го правят артистите след края на представлението. Японците ме бутаха да излизам и да се покланям. Спомням си, че имаше едно огромно черно табло, на което се изписваха оценките. Погледнах Нешка Робева, цялата бяла като платно. А на мен ми беше забавно, усмихвах се. Прекъснаха състезанието за 20 минути, след това изписаха на таблото оценка 9,75 и станах световна шампионка. На следващата година станах европейска шампионка в Амстердам, спечелих четири златни и един сребърен медал. Може би за първи път ще го кажа - след световната титла през 1979-а нямах мотивация да продължа да се състезавам. Лесно губя интерес, когато постигна целта си и се изкача на върха. След това продължих, но не със същата страст.

- Ако не беше Нешка Робева, щяхте ли да имате тези успехи?
- А ако не бяха Илиана Раева, Лили Игнатова и Анелия Раленкова,

щеше ли да
има Нешка Робева?!

През всичките тия години всеобщото мнение беше, че успехите са само нейни, а аз твърдя, че моите успехи са наполовина на Нешка Робева, но другата половина са благодарение на мен. Процесът е двустранен, успехите са петдесет на петдесет. Успях да извлека всичко добро и лошо от Нешка, което след това да използвам в живота. Винаги съм я подкрепяла и съм казвала, че е страхотен треньор, но можеше да бъде по-добър психолог и педагог. Смятам, че нейната методика сега, в това време, ще бъде обречена на провал. Навремето не беше само тя, ами погледнете Иван Абаджиев, треньорът на гребането Николай Здравков-Бизона. Просто тогава времето беше такова, на изцяло отдаване на състезателите към спорта. Защо слушам постоянно, че методиката на Нешка Робева е била в името на крайния успех. Никой не каза, че ние, момичетата, бяхме като войници. Ами аз съм тренирала посред нощите, не ми е достигал сън. След като се отказах, в следващите шест години, спах като побъркана. Майка ми се притесни, че имам някаква сънна болест, дотолкова си отспивах.

- Наскоро Бианка Панова издаде книга, в която обвинява Нешка Робева в какво ли не...
- Аз не мога да вземам страна и да говоря от името на останалите. Мога да кажа аз как съм се чувствала. Вярно е, че не всички момичета бяхме еднакви. Например моята структура беше по-грациозна, по-женствена, не можех да понасям всичко, което ни караше да правим. Това, което издържаше Анелия Раленкова, аз не успявах да го правя. Но аз винаги бях бунтарка, опитвах да обяснявам, да репликирам, какво и как да тренирам. Нешка обаче ни поставяше под един калъп, за всички тренировките бяха едни и същи. Казваше ми: “Колкото и да говориш, няма смисъл, ще останеш да тренираш тройно.” Дали родителите ми знаеха какво правим?! Не, те не знаеха дори една стотна от това какво вършим в залата. Всъщност родителите на нито едно от момичетата не бяха наясно какво става, знаеха, че тренираме, но нищо повече. А и публичното мнение беше, че Нешка Робева ни подготвя за постигане на целта. Беше къртовски труд, един ад, но някак си успях да се предпазя и да не бъда обсебена. Имах силен характер, бях много силна психически. Да, имали сме конфликти, сърдела съм се на Нешка и тя също ми се е сърдела. Искам обаче да отбележа: харесвам повече Нешка, отколкото не я харесвам, уважавам повече Нешка, отколкото да не я уважавам и съм благодарна на Нешка повече, отколкото не съм благодарна.



- Вярно ли е, че се е грижела за вас като за нейни деца?
- Така беше и ще ви кажа неща, от които може да си направите изводи. Не беше само тренировки, Нешка се опитваше да ни забавлява по всякакъв начин, освен в залата искаше да ни възпитава и морално. Често ни водеше на театър, на балет, канеше при нас артисти, хора от други професии. Имаше много приятни мигове. Е, понякога съм била толкова изморена, че след тренировка отивахме на балет и ми се доспиваше (смее се). Затова, като се чухме преди няколко дни, й пожелах до последния дъх да има тази сила и енергичност да работи. Смяхме се много. Имам чувството, че тя може да спи само по 3-4 часа, а през всичкото останало време да работи. Нешка ме е научила на много неща, които след това ми помогнаха в живота.

- Откакто спряхте, сънувала ли сте как тренирате?
- Глупости (смее се). Никога не ми се е случвало. Нито да сънувам как тренирам, нито как Нешка се кара или нещо такова. Най-щастливият ми миг в живота обаче наистина беше, когато се отказах от художествената гимнастика и се гмурнах в живота. Аз за разлика от останалите мои колежки напуснах и повече не се върнах, имах силен характер и

не позволих да
бъда обсебена

Ставаше ми интересно как част от колежките ми след това имитираха Нешка Робева, използваха цели нейни изречения, дотолкова бяха влезли в нейния кръгозор. При мен беше друго. Например ние двете имаме много различно виждане по доста теми. Аз харесвам личности, които тя презира. Водила ни е на места, прехласвала се е пред хора, от които аз съм била потресена. Но всичко това е нормално, тя е от едно време, ние сме от друго поколение. Нешка е изключителен професионалист, това е най-важното!

Чакайте да ви разкажа един случай! На 15 март имам рожден ден. Беше през 1978 г. Точно на рождения ми ден вечерта вдигнах страшно висока температура, 40 градуса. Бях много зле, викаха лекари вкъщи. На следващия ден – 16 март, трябваше да пътувам за международен турнир в Полша. Бях си събрала багажа, всичко беше готово да пътувам. Баща ми обаче се обади вечерта на Нешка и каза: “Илиана е с 40 градуса температура, няма как да пътува.” Тогава повикаха от Варна Албена Петрова, резервата ми. На сутринта, на 16 март, ми нямаше нищо, но документите вече бяха във федерацията, нямаше как да замина. После стана катастрофата - самолетът падна край Враца и загинаха Жулиета Шишманова, Албена Петрова, Румяна Стефанова, Валентина Кирилова, Снежана Михайлова и Севдалина Попова. (б.а. - години след това така и не се разбират причините за самолетната катастрофа край врачанското село Тлачене. Появяват се десетки версии – атентат, отвличане... Официално се твърди, че разбилата се машина се подпалила заради проблеми в елинсталацията).

- Вие е трябвало да пътувате с този самолет, така ли?
- Да, но съдба... Искам да напишете, до края на живота си няма да мога да се отблагодаря на съдбата си. Вдигам висока температура и не заминавам. Помня, че всички бяха в шок, баща ми говореше дълго време по телефона с Нешка Робева за трагедията. Аз тогава не осъзнах какво се е случило, с какво съм се разминала.

- С какво се захванахте, след като се отказахте от активната гимнастика?
- Приключих през 1983 г. и станах треньорка в “Левски”. До 1988-а. Създадох отбор, който в продължение на две години помиташе всичко. Настоящата треньорка на ансамбъла Ина Ананиева е едно от първите ми момичета. Ожених се за Наско Сираков, родих двете си прекрасни дъщери и...

- (прекъсвам я). Наско ли е голямата ви любов?
- Допреди да го срещна, съм имала гаджета, но не се бях влюбвала. Дори се бях притеснила, че не мога да се влюбя. Ще ви кажа още нещичко, сама си бях виновна, бях много горделиво момиче, не исках да чувам как този или онзи ми е бил гадже. Бях едно

недостъпно
“златно момиче”

Наско обаче ме видял по телевизията на някакво състезание, обади ми се и поиска да излезем на среща. Още при първото виждане ми каза, че ще му стана жена. Засмях се, не ми се беше случвало такова нещо преди това. Е, справи се, постигна целта си (смее се). Харесах го не само като визия, харесах силния му характер, той притежава и страхотен интелект. Много пъти съм казвала, че Наско е бялата врана в българския футбол. И до днес има страхотно чувство за хумор.


- Кой организира сватбата ви?
- Ние сами, цялата “Витошка” беше задръстена. Оженихме се на 11 декември 1983 г. Наско искаше да организира всичко сам. Аз трябваше да се погрижа за видеото, накрая забравих и сега нямаме видео от сватбата. Имаме разкошни деца, по-голямата Славея учеше в Испания, завърши “Кино и телевизия” в Мадрид. Виолета учи в Англия. През 1988-а заминахме с Наско за Сарагоса, Испания, с нас бяха и двете госпожици, едната - на няколко месеца, другата - на четири години. Отгледахме ги сами, но от клуба на Наско ни бяха подсигурили икономка, така че се чувствах като царица. Ще ви разкажа един любопитен случай. Малко след пристигането ни в Испания пред вратата намерих голяма кошница цветя и покана от клуба по художествена гимнастика в Сарагоса. Хората все още не бяха забравили за успехите ми, поканиха ме да работя за тях. Изкарах три месеца, работех за страшно много пари, но ми беше скучно и се отказах.

- В какви отношения сте с Мария Гигова?
- Добри, всички трябва да работим за бъдещето на художествената гимнастика. Затова и върнах Нешка Робева във федерацията. Тя е отличен професионалист и държа да подчертая, че много ми помага. Продължаваме работата в цялата страна, по клубовете, надявам се на много успехи. На първо време ни предстои да се подготвим за домакинството на Световната купа в София. Имаме прекрасен спонсор в лицето на Алекс Нестор. Един човек, който емоционално вече е свързан с българската художествена гимнастика. Направи изключително много в последните няколко години. Когато имам нужда, винаги е зад мен и ме подкрепя.

- Помните ли какво преживяхте в Монпелие...
- (прекъсва ме). Как да не помня. Тогава всички се смяхме. Само чувството за хумор ни държеше, иначе нямаше да успеем. Бяхме тръгнали за олимпийска квалификация, бяхме като катунари. Ставаме сутрин и казвах на момичетата: “Айде, събираме багажа.” Местехме се в следващия мотел. Накрая обаче успяхме.

- И накрая да завършим с “Левски”, но не с гимнастика, а футбол. Защо Наско Сираков не е в “Левски”?
- Аз ли трябва да отговарям?! Питайте тези, които в момента управляват футболния клуб. Защо най-успелият, най-доказалият се и най-можещият се човек не е в “Левски”! Може би, както казва самият той, много му е дебела сянката и някои хора се притесняват. Ходим по улиците и хората ни спират, викат: “Насе, върни се”. Ама “Левски” е частна фирма, Наско няма как да се самовърне.

- Един ден Наско Сираков ще се върне ли в “Левски”?
- Естествено. И цесекари, и левскари са потресени от факта, че той не е в клуба. Явно обаче това не ги интересува Батков и Тонев, които имат необуздана страст към камерите.

[аврора]

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1842296
5 десетки от Наско за Илияна



Десет - оценка, мечтана за всяко момиче в художествената гимнастика. Пет по десет - годините, на които става днес едно от “златните” момичета на България Илияна Раева. “Няма да правя пир по време на чума, искам да се отблагодаря на Бог”, призна юбилярката. И вместо шумно парти със стотици приятели днес е намерила начин да е щастлива, като каже “благодаря” за всичко, което има. Затова “24 часа” предложи на нейния личен Бог Наско Сираков да й се отблагодари, да я изненада и поздрави, като вдигне от страниците на вестника пет десетки на 50-годишното си момиче.

Първо вдигам десетка като обществена личност. Илияна е невероятно комуникативен човек. Човек, който обича да се движи сред хора. Човек, който обича адски много новите предизвикателства в различни сфери. Тя е изключително много харесвана сред хората точно поради изброените причини.


Илияна Раева в “Денсинг Старс”.

Затова заслужава абсолютно десет в това отношение. Оценка, каквато аз примерно не заслужавам.



Втората десетка, която вдигам, е като работник. Като се започне от усилията като треньорка. След това, като създаде първия частен клуб по художествена гимнастика “Илиана”. След това вече като треньор и на националния отбор, като член на управителния съвет на федерацията... Докато се стигне сега до президент на федерацията по художествена гимнастика. Тя беше и продължава да бъде толкова максимално отдадена на всяка от тези дейности, че това се забелязва от всеки. Илияна наистина е готова да мине през трупове, за да си свърши работата. В положителния смисъл, разбира се. Сега съм убеден, че на българския спорт му трябват хора като нея, ако искаме да повъзвърнем малко позагубения му блясък. И съм убеден, че българската художествена гимнастика ще върви с големи крачки напред в правилната посока.



Третата десетка, която вдигам, е като майка. Това най-добре биха го казали двете ни дъщери Славея и Виолета. Но и от моята позиция, без да се замислям, бих оценил най-високо Илияна като майка. Тя не е загубила комуникация с тях от най-ранна детска възраст до момента. Тя им е не само майка, но и най-добрият приятел. Двете си споделят абсолютно всичко с нея. И продължават да го правят, независимо че вече са много големи. Това потвърждава в голяма степен моите думи. Много пъти Илияна не заспива, докато не ги чуе и двете. Независимо по кое време на нощта. Независимо че била отдадена в областите, за които вдигнах първите две десетки, и да е станало късно. Това потвърждава колко разностранен човек и отдадена личност е тя. Потвърждава и третата заслужена максимална оценка.



Четвъртата десетка е като приятел. Тя е изключително верен приятел. Тя не предава приятелите си, тя държи на тях, тя ги подкрепя в трудните моменти, грижи се за тях... Кара ги да се усмихват. Хората, на които Илияна е приятел, са истински щастливци. В пълна степен заслужава четвъртата си десетка в тази област.



Петата десетка я вдигам като съпруга. Тази десетка я вдигам с две ръце. Защото в пълна степен Илияна е причината нашето семейство да съществува до този момент, да продължаваме да се обичаме толкова силно и да се грижим един за друг. Това до голяма степен се дължи на нея, на многото компромиси, които трябваше да направи и правеше през годините, защото аз съм доста тежък човек за живеене, с много тежък характер. И наистина през първите години се налагаше да прави изключително много компромиси със себе си. И тя ги направи. Аз съм длъжник в това отношение и сега трябва да се опитвам всячески да наваксвам. Тя е шампионка не само в спорта, тя е шампионка в живота. Аз съм изключително горд, че имам такава жена до себе си. Защото през годините много ми е помагала и продължава да ми помага, за да бъда това, което съм. Така че - с две ръце десет като съпруга.

Само и единствено пожелавам да е здрава. Да започне да се грижи малко повече за себе си. И да остави другите, даже и мене, на заден план. Да намали малко крачката. Трябва да започне да води малко по-спокоен живот. Време е да намали темпото, с което живее. И както тя каза пред “24 часа”, че обещавам чудеса, за да го направи, ще добавя, че аз си стоя зад думите. Стига да намали темпото - да, чакат я чудеса!

[аврора]

1983

[аврора]

Световна шампионка по художествена гимнастика изненада децата от клуб Пирин - Благоевград



Президентът на БФХГ Илиана Раева посети клуба по художествена гимнастика - "Пирин Благоевград". Главният треньор на клуба Лидия Стоянова представи "златното момиче" на малките гимнастички и запозна с дейността и развитието на клуба Илиана Раева. КХГ "Пирин" разполага с уютна зала и 120 гимнастички.

Г- жа Стоянова сподели с Президента на БФХГ, че общината на града в лицето на кмета Атанас Камбитов отделят специално внимание и грижи за клуба и осигурява необходимите условия за пълноценни тренировки. Клубът има амбиции да направи турнир по художествена гимнастика в красивата и комфортна спортна зала в Благоевград. Илиана Раева поздрави Лидия Стоянова и треньорките на клуба за постигнатото и обеща да помага с всичко необходимо за развитието му.

Малките гимнастички бяха много щастливи от присъствието на Илиана Раева и разбира се си направиха снимки за спомен с нея.

[аврора]

[аврора]

[аврора]

[аврора]

[аврора]

[аврора]

http://www.blitz.bg/sport/intervyu/ilia ... 37925.html

Илиана Раева ексклузивно пред БЛИЦ: Цялата истина за трагедията с Цвети, безсънните нощи и приказния край в Рио

Убиват те в България, ми казваха близки на Европейското в Израел, допълва шефката


Лятото бе горещо за спорта, който прикова внимание от цял свят. Заради успехите си и заради една лична драма. На 14 юни Цветелина Стоянова от ансамбъла по художествена гимнастика претърпя нещастен инцидент. В деня, в който грациите заминаха за Европейско първенство. Оставаха броени дни до Олимпиадата, на която всички чакаха медал от “златните момичета”. Последваха два ужасно дълги месеца, в които всички в този спорт в България няколко пъти попадаха в ада. Докато не дойде 21 август, когато ансамбълът спечели бронзовия олимпийски медал от Рио. Приказката свърши с добър край. За първи път ексклузивно пред агенция БЛИЦ Илиана Раева разкрива цялата истина за най-тежките мигове в живота си, за трудностите, кошмарните дни и безсънни нощи, както и за емоциите на Олимпиадата.

-Госпожо Раева, от Олимпиадата остава незабравим един момент – когато видяхте оценката, всички започнаха да плачат, а Ренета Камберова сякаш не знаеше на кой свят се намира. Вече имахте олимпийски медал...
-Най-разтърсващите ми чувства бяха, когато момичетата се качиха на подиума за многобоя. Казах им: “вдигай главата, усмихни се”. Целият ми врат изтръпна, целият ми гръб – също. Друго силно усещане е последният акорд на Рени, когато удари с бухалките върху обръча. Тогава знаех дълбоко в себе си, че взимаме медал още преди те да станат и да се поклонят. Това е усещане, което нищо, нищо в живота и света не може да го замени. Това е разтърсващо. Тогава разбираш, че тялото притежава душа, че мозъкът ти излиза извън мащабите. Гледаш и си в безтегловност. За части от секундата знаеш, че си постигнал нещо, което трябва да изброяваш с часове. Успял си, надмогнал си, душата ти се е успокоила. Доказал си, благодарен си. Бог ти е показал: “Ето, ще ти дам”. Рени удари бухалките и започна да се тресе от сълзи върху обръча. Трудно се изправи, за да излезе от килима. Това е уникално усещане След това виждаш оценката, скачаш – медалът го имаш. Но това изтръпване...много е силно. Това е най-силното преживяване, което съм изпитвала.

Какво й беше на Ренета Камберова след грешката в квалификациите?
-Извиках я при мен в стаята и започнахме да си говорим. Говорихме два часа. След това излезе на разходка в олимпийското село с д-р Сиракова. После Сиракова се върна и ми каза: “Не знам какво си й говорила, но тя е нов човек.” Същото направих с момичетата. Извиках ги, защото те бяха...Ще бъда откровена. Нямаше ги душите, усмивките, пламъчетата в очите. Това беше най-важното условие, за да успеят. Това значи, че душите им горят, че искат. Това ми беше най-голямата болка и най-трудното –

да им върна
усмивките

На другия ден слязоха долу и бяха преобразени. На тренировката им казах – искам да гледате само себе си, да излезете с усмивка. Разказах им една приказка, колко е важно да са усмихнати. Когато слязохме от автобуса им казах - деца, от тук, от тази стъпка, вие сте онзи отбор, който е готов да играе без грешка и да спечели. Искам да гледате само в моите очи и на Ина Ананиева и в никой друг. Ако някоя от вас погледне италианките, с които тренирахме, магията няма да стане. След това Любомира Казанова ме помоли: “госпожо, хайде да направим онова, което направихме в Израел”. А тогава, когато бяхме сринати, на една от тренировките се бяхме наредили в кръг и си казахме едни специални неща. Явно са усетили някаква сила и помощ. Тръгнахме към коридорите за първото изиграване. От деца, когато ги взех, имаме един ритуал - пимам вратлетата и ги целувам, а след това им вдигам брадичките. Целунах ги, качиха се на подиума. Аз вече крещях, вдигай главите, усмихни се. Те го направиха и тръгнаха...Имах голяма надежда, нямаше логика да не спечелим медал. Това им казах предишния ден: “Деца, няма логика да не спечелим”.

-Попитахте ли се защо ви се случва всичкото това - контузиите и операцията на Михаела Маевска, проблемите с килограмите на Християна Тодорова, трагедията с Цвети Стоянова?
-Аз имам теория, че изпитанията се дават на силните. За да получиш нещо голямо, трябва да платиш голяма цена – един вид предплата. С Ина вървим в Израел, връщаме лентата и си казваме, че няма логика да се случва всичко това. Това, което си мислех тогава, но не го казвах е, че сигурно нещо голямо ще получим, че сигурно даваме някаква цена. Както е в приказките – принцът, за да стигне до принцесата, има препятствия, а накрая е най-голямото препятствие. И в живота е така, имаш голямо изпитание преди да получиш нещо голямо.

-Беше ли възможно всичко да се срине?
-То се беше сринало. Децата бяха абсолютно празни, сринати. Ина каза – Илиана, не мога, поеми нещата. Таня Янчева беше с кръвно 170/110 кръвно, всички се притеснихме. Мои близки ме прегърнаха в Израел и ми казаха: “Убиват те, тебе Илиана в България, убиват те”, което ми показа, че те знаят какво се случва. Естествено е това нещо да се използва от конкурентите, които като виждат, че в собствената ти страна се случва това, и те да се възползват.

Аз се разплаках
само веднъж,

в автобуса, когато научих за случилото се с Цвети. Тогава бях неадекватна за известно време. След това започнах да изпитвам панически страх какво ще се случи с тези деца, с отбора, как всичко се срутва, как всичко заминава. Видях, че всички рухнаха. Всички се притаиха, млъкнаха. Това е нормалната човешка реакция. Ненормалната реакция е моя – да имам сили в този момент. Промених физиономията, трябваше да покажа на децата, че това, което казвам, трябва да се случи. Мина ми на лента как този отбор свършва, без да е приключил както трябва. Как всички тези осем години напъване – световни купи, лобита, политика, всичко заминава. Казах си – не, не, няма шанс това да позволя да се случи.



-Поставихте ли се на мястото на момичетата и попитахте ли се дали не искате нечовешкото от тях да играят в Израел?
-А те поставиха ли се на мое място? Затова аз съм треньор или ръководител. Моето място е не да бъда момичетата, а в този момент да взема най-адекватното решение. Аз знам, те знаят и всички вече знаят, че това беше правилното решение. Ние не можехме да не играем на европейското. Не можехме да позволим да ни изкарат от играта. Това беше последното голямо състезание преди Олимпиадата. За Любомира Казанова беше важно, за да натрупа опит. Между другото аз въобще не се съмнявах,

че Цвети
ще оцелее

Казах на децата – като се върнем, ще отидем и ще я видим. В нито един момент не съм се съмнявала, че няма да се оправи. За това дали да останем в Израел или не, въобще не съм се двоумяла. Видях, че бяха готови и другите да кажат...Какво да правим като се върнем?! Истинският треньор точно в такава ситуация трябва да вземе вярното решение. Да, ние достатъчно страдаме и умираме. Това е нашата съпричастност - да надмогнеш себе си и да направиш това, за което си се борил. Ти представяш един спорт, ти си трупал авторитет. Не съм имала никакво колебание. Да, убиваха ме в България, четях. В един момент още повече ме втвърди, че трябва на всяка цена да го направим това нещо и тези момичета да продължат. От момента, в който видях Цвети Найденова, която се захлупи в автобуса и се разплака при новината за Цвети, до стъпването им на подиума за последното изиграване, аз не можах да им върна усмивките. Когато излязоха на подиума в неделя - това беше моят отбор.

В периода от 14 юни до деня, в който спечелиха медала, ги нямаше. Те бяха така не само заради случилото се с Цвети, а заради всичко, което се изсипа върху нас. Особено това, което се случи с мен, а момичетата много добре знаят какво съм направила аз и Ина, много тежко го понесоха. В един момент имаше гняв в тези момичета. Тогава това ми даде надежда, че са живи и са готови. А, когато видях Рени на аерогарата от прибирането ни в Израел...Тя винаги е била най-кроткото момиче, не съм я виждала да взима отношение. Аз седях и не можех да повярвам с очите си какво прави на летището. Тя показа цялата болка, че не може да има такова обвинение в този момент. Тя там каза всичко. Тогава видях, че този отбор ще оцелее и ще тръгне. Но вече ги нямаше тези момичета, които всички много обичаха, хвалеха. Те се запознаха с гадната страна на живота. Но и затова бях доволна. Лошите неща също помагат.

-Беше ли възможно да помогнете на Цвети по-рано?
-Казахме всичко по темата. Най-важното е, че в момента тя е възстановена. От тук се иска много воля, която вярвам, че носи. Иска се желание, за да влезе в нормален ритъм на живот. Вярвам, че това ще се случи.

-Какво й предстои от тук нататък?
-Бори се и се справя много добре. Близките й се грижат изключително добре за нея – брат й, баба й, приятелят й Сашо.

Има подкрепата
от момичетата

и от нас. Сега тя трябва да покаже воля и желание, характер. Тя беше обсипана с много любов и ще продължи да е така. Това нещо трябва да й даде сили, да намери смисъл да подължи напред.

-Представяте ли си какво й е било на Любомира Казанова? Обвиниха я в какво ли не, намесиха семейството й?

-Любомира е абсолютен герой. Тя извади отбора. Влиза едно момиче, което губи целия четиригодишен път и това нещо бе принудена да го направи за два месеца. Тя е желязна, фантастична, уникална. Всички забравиха, че едно дете влиза в напечена ситуация, когато всичко се изсипва върху нея и семейството й. Специалистите я гледаха и си казваха - хайде, да видим дали резервата им е о`кей. А тя застана и го направи като боец. Най-голямата тежест не беше на Рени, че допусна грешка, на Михаела, че на миналата Олимпиада допусна грешка. Любомира носеше огромна тежест на раменете си и се справи като страхотен герой. Тя много мълчеше. Ако другите плачеха, смееха се или коментираха, тя мълчеше. Мълчеше и тренираше. Имаше моменти, в които Ина се ядосваше и я караше да повтаря. Тя наистина носеше огромна торба с камъни и се справи страхотно.



-Вярвахте ли, че тези момичета ще стигнат до световния връх?
-Аз винаги съм вярвала. Беше ми много трудно, бях уплашена, но всичко, което направих...някои неща ги вършех инстинктивно, все едно някой те ръководи. Сега връщайки лентата назад, осъзнавам, че много дълбоко, съм виждала този щастлив момент. Съвсем откровено ви казвам, ако съм имала някакви съмнения, 90% съм вярвала, че ще успеем, а едва 10%, че няма да се справим.

-Това беше вашата приказка, авторът или героите са по-важни?
-Всички са важни. Знаете ли? Важен е дори този, който направи триката, който даде идеята да сложим розетката на Плиска отпред на триката. Всичко в картинката, която трябва да стане пълна, е значимо. Важен е и авторът, и главните герои, и второстепенните. Всички знаем психолога, масажиста, доктора. Само че никой не знае, че идеята за розетката на Плиска беше на Кремена, която е адвокат на федерацията. Да не забравяме

великата
Мария Гигова

Когато тази жена е на съдийската маса, аз чувствам страшно спокойствие. Тя има огромен авторитет, респект, който всява сред съдиите. Всеки си има своето място.

-Как се управляват 6-7 напълно различни характери? Самите момичета казват, че не си приличат по нищо.
-Един отбор се гради, възпитава, моделира и трябва да се подготви, за да устои физически и психически за голяма цел. Постоянно питат децата дали са били щастливи. Тук не става въпрос за малтретиране. На всики е ясно, че в спорта се иска дупе и характер. Понякога се иска да направиш жертва, да те боли крака и да играеш или да си изморен и да играеш. Ако не ти харесва, отиваш и си даваш детето да играе народни танци, да бъде актриса, танцьорка. Да се радва...Когато това дете стане национален състезател и ще представя страната, ние не откриваме топлата вода – в такъв случай се искат характери. Аз съм безкомпромисна. Когато ги взех, много им говорих, правехме автогенни тренировки, карах ги да преживяват някои неща, а след това им мерехме пулсовете, за да видим как са реагирали. Това не е мое откритие, това съществува в науката спорт. Това е дълъг процес, не се прави днес или последната една година. Възпитавани са какво трябва да направят, какво да преодоляват, как да изглеждат, как да се държат. Трява да стигнеш до мозъка и сърцата на децата. Трябва да създадеш необходимия респект, а те го имат и от мен, и от Ина. Знаят, че трябва да изпълняват. Аз им казвах – вие работите по 5 часа обаче онези в Русия работят 6 часа, в Италия също по 6 часа. Ние искаме, но и те искат. Най-малкият план играеха нашите момичета, това искам да се знае. Останалите правеха цели съчетания, а ние само елементи. Само че затова ги съхранихме осем години. Моята най-голяма роля е в изграждането на личности за спорта. Там вложих страшно много енергия. Карала съм ги да бъдат отговорни. Не може да играеш безмислено и да разчиташ, че като повтаряш едно и също нещо ще станат нещата. Когато не помнят, съм карал

да пишат по
200 пъти или
по 500 пъти
“ръката остава горе”.

Рени казва: “Толкова много пъти са ме карали да пиша, че ръката остава горе, че ръката остава завинаги горе.” Но повече не съм имала проблем. Ти възбуждаш притеснението, че трябва да се внимава. Ако се наложи и с новия ансамбъл, и те ще пишат, докато не разберат, че докато си в залата, трябва да мислиш и да бъдеш отговорен. Аз разчитам на мисълта на състезателя. Има и друга методика – с много повторения, тя също носи успехи. Аз обаче залагам на качеството, а не на количеството.

-Появиха се упреци, че сте им създали прекален комфорт?
-Задължително е. При това тежко натоварване, при поставяне на детето в ненормални условия на живот. Ти експлоатираш тялото си по 8 часа на ден. Това тяло трябва да се възстанови. Емоцията трябва да бъде възстановена, за да можеш да го използваш на другия ден, другия месец, догодина, а не само днес. Винаги ще го правя. То е било в рамките на необходимото и полезното.

-Какво пожелаваш на момичетата от тук нататък?
-Осмислянето на един живот се определя от житейските битки, които един човек печели. Пожелах им много спечелени житейски битки. Хубавото и красотата е за тонус, за глътка въздух, за допинг преди трудностите. Но животът е битка. Ако на 30-40 години смятах, че животът е уникално красив, сега осъзнавам, че животът е битка. Има неуспехи и страдания, но това е трамплин към извисяването. А не успеха и щастието. Те са само глътка въздух, за да продължиш да се бориш. Искам да помнят, че са

спечелили една
страшна битка



Не тези 81 медала. Те изживяха истински удоволствието, разбраха какво е да те осветяват прожекторите, да облечеш това красиво трико, да те обичат хората. Казах им: “Момичета, това повече никога няма да го изживеете”. Това, което преживяха, оцеляха и успяха, искам това да е тяхната пътеводна светлина, че всичко в живота може да се преодолее. Най-голямото ми пожелание е да знаят, че могат да прескочат най-жестокото, дай боже да нямат повече такива неща, да оцелеят и да успеят.

-Това са любимките на България и веднъж ви написаха, че едва ли ще има други, които ще ви обичат така?
-Подариха ми на Илинден една картичка. Събрах ги на молебен, имаха нужда и от духовно пречистване. Пазя си картичката, която никога няма да забравя. Беше много мило. Страхотно. Сега всеки ден ми пишат по нещо без никакъв повод. Казват ми нещо, което са разбрали и усетили. Сега осъзнават важни детайли. Важното е, че много бързо го направиха. Казах им, че ще минат години, за да разберат някои неща, а минаха само няколко дни (смее се).

-Ще ви бъде ли трудно с новия ансамбъл?
-Нямам търпение да започнем. Това, което видях и са направили, ми дава такава огромна надежда. Страхотни са новите момичета. Аз знам пътя, всичко може да се случи. Пътят ми е ясен, знам през какво трябва да се премине. Всеки трезвомислещ човек би трябвало да разбере, че не може да хванеш едно ново нещо и да го направиш веднага световен шампион.

-Ще им тежи ли определението бъдещите “златни момичета?
-Напротив. Добре е за тях. Те са умни и интелигентни момичета. Децата не растат в саксийки. Четат и виждат висчко. Има я тежестта, че поемат по път, който носи отговорност. Но има и лекота, че вървят по утъпкан път. Съдиите вече гледат по друг начин. Едва ли новите деца ще тръгнат от седмото място, докато предишните започнаха от нулата и стигнаха Олимп. Няма да има сравнение (б.р.- усмихва се). Да не съм лоша към моите любими златни момичета, но ако новите вървят по начина, по който започнаха да тренират, дай боже да няма сравнения. Как се казваше - кралят умря, да живее кралят.
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ СПОРТ

[sharo 73]

Мерси за статията Аврора .Ех умее Илианка да говори .Хареса ми че Гигова се ползва с респект в съдийските среди , дай боже да съдийства повече И не ми хареса въпроса на журналистката за изпитанията през годината -Контузията на Михаела , трагедията с Цвети и килограмите на Хриси ??? Само аз не съм разбрала че външният вид на ансамбъла е национален проблем ! И изобщо когато тези дето наричат себе си журналисти прават нещата на терена които прави Хриси тогава ще могат да коментират килограмите и .Безочие !

[аврора]

http://www.blitz.bg/sport/gimnastika/il ... 54740.html

Илиана Раева преподава! Станаха на крака и я аплодираха

Президентът на федерацията по художествена гимнастика Илиана Раева влезе в още една роля. След треньорската, мениджърска и ръководителна дейност, днес бе и преподавател. Или по-точно лектор на „Провидент Файненшъл България“. За сериозността на събитието говори и присъствието на посланика на Кралство Великобритания в България Ема Хопкинс.

Шефката на федерацията говори именно след посланик Хопкинс. Представянето бе вълнуващо. Присъстващите видяха отново онези мигове, които накараха милиони българи да тръпнат – изпълнения на „златните момичета”. Заедно с това бе представена и Илиана Раева.

Темата на лекцията бе мотивацията и екипна работа. Една от легендите ни в художествената гимнастика се върна години назад, за да покаже трудния път до върха. Първо като състезател, след това като треньор и създател на първия частен клуб по гимнастика след прехода. „Именно целият опит, който съм натрупала като треньор, мениджър и ръководител ми дава възможност да взимам всекидневно важни решения. Изключително е важно да даваш път на хора, в които виждаш потенциал и качества. Сам човек не може да се справи с нищо, затова е важна екипната работа”, бяха част от думите на Илиана Раева.

Тя даде и многократни примери от работата си със „златните момичета”. Разказа за начина, по който ги е учила и съветвала да бъдат не само добри спортисти, но и социално ангажирани в обществото хора. В края на речта си Илиана Раева изказа огромно задоволство от развитието на художествената гимнастика в последните години. Тя обясни успехите именно с добрия екип, на който разчита, както и на натрупания собствен управленски опит през годините. Председателят на федерацията подчерта, че че най-важното за всички е емоцията и радостта, която отборът е донесъл на България.

Присъстващите аплодираха "златното момиче", а водещият я изпрати с думите: "Винаги с удоволствие произнасям името на Илиана Раева, защото то е символ на победата!"